Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.03.2012 19:24 - Любовта на ангела/ глава III / Семейството ( разказ)
Автор: dr3amsofmagic Категория: Други   
Прочетен: 1332 Коментари: 0 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 3 глава

Семейството

 

     Александра се събуди, главата я болеше. За пръв път от доста време не беше сънувала онзи сън, но пък наместо това, беше сънувала друг много странен сън. Изведнъж образът от мястото където се намираше я достигна. Къде все пак се намираше?! Тя беше легнала в едно широко двойно легло със бели пухени завивки.  Стаята не беше нещо по-особено, светло-зелена на цвят не много голяма, със скромна мебелировка, състояща се от един двукрилен, дървен гардероб, едно огледало, близо до гардероба , високо почти един човешки ръст,  една дървена ракла и едно бюро със някакви разхвърляни  листа по него , по средата на бюрото имаше един черен лаптоп. Александра се опита де се надигне, но ужасна болка изведнъж скова цялото й тяло и тя се отказа от опитите си да стане. Спомни си какво бе станало при двата гаража, спомни си всичко, битките, водени през вековете, всичко, всичката болка, страдание , загуби и несгоди, всяка рана и всяка смърт получена на бойното поле, за съжаление сякаш и тялото й си спомняше всичко това, но независимо от всичко, сякаш нищо от това не беше от значение, не беше реално, сега тя беше Александра и имаше семейство, за което да се грижи, а не  най-безразсъдно да ходи да води войни, имаше много храна за размисъл, даже прекалено, но преди това трябваше да разбере къде точно се намираше. Опита се да се изправи, не можа, но се оказа ненужно да опитва, защото в този момент влезе една жена, думите сами си излязоха от устата на Александра преди тя да се осъзнае и да разбере какво казва:
- Мина много време откакто те видях за последен път ,Арелия –Не разбра какво толкова беше казала, че Арелия се препъна и едва не падна,когато чу името си. "Чакай малко!",тя познаваше жената, която стоеше пред нея, да сега си спомни всичко.
- Значи си ме познавала предния път, но аз не мога да те разпозная, кое е предишното ти име? - Александра се засмя , помнеше, че тя беше отгледала жената стояща  пред нея, като собствена дъщеря, какъв фарс, толкова века да бъде една от най-възрастните ишанеили,когато дойдеше време за Битката, а сега бе дете!
- Да те познавам, че нали аз те отгледах и те научих на всичко, което знам, аз съм Габриела, миналият път бях една от Седемте, каквато беше и ти.- Александра не беше сигурна, че е възможно, някой да се опули така , както жената пред нея, та очите й още малко и щяха да паднат на земята!
- Как …-започна Арелия, след кратка пауза, се освести и продължи- как е възможно това, та ти беше на осемдесет години тогава, а сега на колко си , на шестнадесет ?! И как едно малко момиче, се очаква да ни поведе във Битката, кой би последвал едно малко момиче като теб?!- Арелия, замълча и се изчерви от глупостта, казала току що. Александра не можа да се сдържи да не отвърне:
- Знаеш, че възрастта не е определяща за един ишанеил , а който не иска да повярва, че аз съм ардиан, ще му покажа Божествения огън на ръката си, който е неоспорим! Колко време съм била в безсъзнание?
- Не много, само три часа и половина. Едва сега Александра погледна през прозореца и видя че се е свечерило , трябваше да се прибира. Елеонора продължи- знаеш, че сега движението ти ще е затруднено, по-добре не се опитвай да се движиш.
- Аз трябва да се прибера у дома! Майка ми ще се тревожи!
-Сама знаеш, че ако продължиш сегашния си живот както досега, можеш да бъдеш открита много лесно от някой демон или паднал ангел, но и във двата случая, по този начин ти ще навлечеш смърт на семейството си и на себе си…
- Аз имам семейство-прекъсна я гневно Александра - и смятам да го опазя живо, няма да го загубя отново, този път ще е различно! Не мога да изоставя близките си и приятелите си само заради единия страх!
- Винаги си била със буен нрав, дори когато беше на осемдесет- Елеонора се усмихна , но усмивката беше пресилена, след което продължи с по-сериозен тон - но поне един път се вслушай в разума и направи услуга на близките си!
- Няма да ги изоставя! Ти най-добре от всички знаеш какво е да нямаш семейство! - Александра събра сили, незнайно от къде и стана от леглото, потискаща болката, докато минаваше през стаята за да излезе, се видя в огледалото, тя си беше същата, но косата й беше станала бяла! Защо бе побеляла! Явно, вече е закъснявала за Мигари, когато Елеонора е дошла. Александра е можела да умре, ако не е била Арелия, бялата коса доказваше,че е била на косъм от смъртта, тя се зачуди дали да не благодари за помощта, все пак Лекуването не е никак лесно, а и е доста рисковано, когато не си особено силна със Огъня, както е сега Елеонора. Накрая реши да не й благодари, беше й твърде ядосана. Излезе от стаята ,успя да се ориентира къде е изхода, със огромна мъка си обу обувките и отвори вратата, когато чу Елеонора да казва:
- Знаеш, че после те ще плащат цената за твоите грешки, нали? Александра затръшна вратата, или поне се опита, заради болките в мускулите. След като излезе от блока, тя попита първия човек, който видя, за това къде точно се намираше. Оказа се не много далече от дома й , но и тези няколко пресечки бяха болезнено изминати. Най-накрая стигна у дома. Майка й я посрещна на вратата изнервена и ядосана до пръсване:
-Къде беше? Знаеш ли колко се притесних, да се беше обадила поне , или да си беше вдигнала телефона , поне сто пъти ти звънях, за какво ти го купих този телефон , ако не го използваш! И каква е тази бяла коса, защо си се боядисала без да ми кажеш? Александра усети, че телефонът й не е във джоба й, сигурно беше изпаднал в апартамента на Елеонора.
-Съжалявам, аз... изгубих представа за времето, бях във мола с приятели, а колкото до телефонът... бях му изключила звука и затова не съм го чула. Реших да отида на фризьор, там реших да се боядисам, не ти казах за да не ми се скараш за това , че искам да се сменя цвета на косата си!-Александра вдиша дълбоко и продължи- Извинявай, че се държах толкова безотговорно  и не ти се обадих… Съжалявам,мамо. Макар да не искаше да лъже майка си, истината беше, че просто майка й не беше готова да чуе истината, не можеше да й каже, все още не!
- Радвам се , че си добре - каза, след известна пауза майка й ,вече със по-спокоен и загрижен тон, тя продължи - но не прави повече така, моля те! Няма да ти се скарам за косата, защото вече е късно, но няма значение. Ела да вечеряме.
- Не съм гладна мамо- излъга тя-смятам да си легна.
- Добре ли си? Да не се е случило нещо?
- Не ,добре съм.-усмихна се, възможно най-убедително Александра,все пак не биваше да тревожи майка си - Не се безпокой, просто съм малко изморена! Александра се насочи към стаята си и си легна направо с дрехите, поне легнала, болката не беше толкова силна.
     Дали Елеонора не беше права, зачуди се тя в тъмното. Ами ако беше , какво точно, беше длъжна да направи тя? Да изостави семейството си ли? Не , не можеше, не защото семейството й толкова се нуждаеше от нея,  истината беше, че тя има по-голяма нужда от семейството си , отколкото то от нея! Помнеше предишните си животи, когато беше губила своите близки и то неведнъж, било от чума или от атака на демон или паднал ангел, разликата, между тях не беше толкова голяма , но я имаше. Много пъти беше губила своето семейство и само два пъти го бе опазила, един от които тя бе напуснала семейството си за да го опази. Но този път тя щеше да опази семейството си, майка й и сестра й щяха да оцелеят и да бъдат живи и здрави, тя щеше да се погрижи за това! Нямаше да позволи на никого да ги нарани!

 

     Обсидеан беше на любимото си място, едно прекрасно, не много голямо езеро, насред малка затънтена горичка. Хората го посещаваха много рядко,  нямаше населено място в близост до езерото във радиус от около двадесет километра. . Някога , тук близо до езерото имаше село, даже две прекрасни малки селца, и то в разцвет, докато сега се виждаше само руини от някогашните къщи. Никой не бе нападал селото, за да се превърне в руини, то просто беше изоставено , а с годините неподържаните къщи, просто се разпадаха! Колко жалко, за изгубената красота на селата, но те не се виждаха от брега на това прекрасно езеро, а той се намираше точно там , седнал в калта на брега на езерото, няма нищо лошо в това да се седне в калта все пак, особено когато си заобиколен от толкова красота!
     Езерото не беше голямо, човек можеше от единия бряг да види и останалите му брегове без никакво затруднение, но не беше и малко,все пак не можеше да се преджапа, мисълта за това го накара да се усмихне. По огледалната му повърхност се отразяваха слънцето и почти безоблачното небе. Само и единствено тук Обсидеан можеше да се почувства поне отчасти у дома! А дали някога щеше да се прибере? Преди около стотина години случайно разбра, докато четеше един древен текст оставен от един отдавна мъртъв паднал ангел, че ардианите имат дарбата, да върнат ангелите в рая, макар и само онези, които заслужаваха да се върнат! След като разбра това, обмисляше какво да прави, но отскоро се реши на коя страна да застане в Битката, макар заради този избор да предава приятелите си на Земята, той както и останалите заточени тук бяха извършили много по-голямо предателство от неговото сега, може би , само може би с тази битка , той щеше да изкупи греха си и да се върне в рая, а може би не, кой знае, какво му готвеше Бог!
     Мястото на което се намираше беше прекрасно и имаше сякаш магичната сила да го накара да се почувства поне отчасти у дома. Тук той се чувстваше в безопасност и тук бе единственото място, където можеше поне за малко да избяга от реалността и от бремето, което носеше на плещите си! Обсидеан си помисли за онова момиче - ардиан, имаше нещо странно у нея, освен факта, че беше човешко момиче, но това не беше от особено значение, имаше нещо във нейните красиви, кафяви очи, но какво и защо изобщо си бе помислил за нея?! „Защо?”, това беше въпросът, защо не можеше да я изкара от главата си? Но независимо от отговорът след малко и тази мисъл беше заличена от главата му , прекрасно място, наистина чудесно! Но отново го застигна онова носталгично чувство за дома, липсваше му! Там, у дома той имаше семейство, навсякъде заобиколен от братя и сестри, живеещ почти безгрижен живот в сравнение със сегашното му положение, и неговия баща, Бог, защо тогава бе предал баща си както и другите си братя и сестри? Може би пък, всичко бе Негов замисъл, може би. Но все пак най-скъпото си притежание, което беше семейството, той беше изгубил. Все още таеше малка надежда да се прибере и да възвърне семейството си! Винаги имаше надежда! А семейството беше най-важно, нали? Семейството наистина беше ценно, макар да го вземаше за даденост преди, когато го държеше в ръцете си. Тогава беше едно цяло със всички, а сега е просто едно, без да е част от нищо. Просто един изгубен зъбер от една огромна, добре смазана машина!




Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: dr3amsofmagic
Категория: Други
Прочетен: 41546
Постинги: 13
Коментари: 2
Гласове: 13
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031