Били Муур 
Източник: http://www1.cbn.com/700club/billy-moore-living-death-row   Годината е 1974. Двадесет и две годишният редник в армията - Били Муур се завръща от военна база в Германия само за да разбере, че съпругата му има връзка с наркодилър и че е пристрастена към хероина. За да предпази три годишния си син, Били го взема със себе си и заживява в каравана. Но чековете със заплата на младият редник от армията били на името на жена му и щяло да отнеме 90 дни на военната администрация да ги коригира.  „Обясних им - не мога да чакам 90 дни. Синът ми е при мен и за да мога да се грижа за него ми трябват пари“, казва Били. Били потърсил подкрепа от няколко благотворителни организации и пледирал пред армията да ускори процеса по получаване на заплатата си, но никой не можел да му помогне. „Сметките започнаха да се трупат. Живеехме в каравана без храна и мебели... какво можех да направя?“, разказва той. Тогава един негов приятел му подхвърлил, че знаел за един човек, който държал в къщата си 20-30 000 долара в брой. Били нямал криминално досие, но обирът му се сторил единственото разрешение на финансовите му проблеми. Късно през нощта, той влязъл в къщата на този човек. Докато тършувал из нея в тъмното, той почувствал, как нещо го ударило в крака. Това била пушката на стопанина. „В момента, в който ме удари, се чу изстрел и аз се уплаших много. Така че бързо извадих пистолета от джоба си и стрелях в посоката, от която дойде изстрела. Чух как някой се строполи на земята. Пристъпих напред и шнура, който висеше от крушката ме удари по лицето. Сграбчих го, дръпнах го и лампата светна. Видях г-н Стейпълтън проснат по лице на пода. Пребърках джобовете му. Намерих два портфейла, пълни с пари. Обърнах се и незнайно защо, взех и пушката му. Излязох на улицата и тръгнах към колата си. В нея метнах двата портфейла и пушката.“ На следващият ден няколко полицаи посетили Били. „И докато се усетя, лежах на земята, а в лицето ми бяха насочени шест пистолета“, продължава разказа си Били. „Само да си мръднал и ще те убием.“ В този момент осъзнах, че това беше краят; моят живот и животът на сина ми беше съсипан. Бях объркал живота на всички ни. Не само този на моето семейство, но и на семейството на г-н Стейпълтън.“  По време на процеса, Били се признава за виновен за кражба с взлом и убийство първа степен. Адвокатът му бил уверен, че ще трябва да полежи няколко години в затвора, но че ще му бъде дадена възможността да бъде пуснат на свобода под гаранция.  „Застанах на подсъдимата скамейка и обясних на съдията всичко, което се беше случило. Казах му, колко много съжалявам и че убийството не беше планирано и че не съм искал умишлено да отнема живота на човека. Но понеже го застрелях, за това и се признавам за виновен. Поемам цялата отговорност.“ Съдията отговори: „Ти постъпи правилно и почтено, като се призна за виновен. Хубаво е, че по този начин спестяваш и разходи на съда по делото. Въпреки това в петък, 13 септември, между 10 и 14 часа, ти ще бъдеш преместен от окръжния в щатския затвор, където ще бъдеш екзекутиран.“ Били бил отведен в затворническата си килия, където щял да прекара последните три месеца от живота си. „Болката и вината, която изпитвах, бяха толкова силни, че единственото нещо, което би ми помогнало в този момент, беше самоубийството. Или поне така си мислех аз. Легнах на леглото си с опрян в гърлото ми бръснач и... никога преди това не бях чувал Бог да ми говори... нито в църква, нито където и другаде. Но ето, че съм в тази килия, съвсем сам и лежа в тъмното, когато чух: „Ако си толкова опечален и съкрушен, че си убил човек, защо искаш да го направиш отново?“ Отпуснах бръснача, разбирайки, че каквото и да се случеше, то беше в Божията ръка.“ Присъдата на Били разтърсила семейството му. Леля му обаче била християнка и се молила племенникът й да приеме Господ Исус за свой Спасител. Тя помолила своя пастор и съпругата му да посетят Били в затвора, седмица преди да го екзекутират. Били съвсем ясно си спомня думите на пастора: „Ние искаме да знаеш, че Господ Исус Христос те обича и че Бог е справедлив Бог“, казал той. „Ние също те обичаме.“ А аз: „Какво?!“ Никога преди това не бях чувал някой да говори за Исус така, както те говореха за Него. Почувствах Святия Дух. Тогава не знаех и не разбирах, какво се случваше, но можех да усетя този невероятен мир, докато те ми казваха, че Бог ме обича. Той знаел, какво бях сторил, но въпреки това ме обичал и умрял за мен. Направо се шашнах!“ Били се молил заедно с тях и приел Исус в живота си. Бил кръстен още същия ден и знаел, че нещо се било променило. „Вината, която изпитвах заради престъплението, което бях извършил, се беше изпарила. Не споменът за престъплението - аз все още го помня. Но вината, чрез която Сатана се опита да ме убие - тя  изчезна. Най-сетне, аз бях изпълнен с мир. Когато се заизкачвах по стълбището към килията си бях целия мокър, прогизнал с вода. Другите затворници ме попитаха: „Абе човече, какво се е случило с теб?“ „Приех водно кръщение.“ „Да, бе. И мен да ме екзекутираха след седмица, и аз щях да се кръстя!“, подхвърли един от тях. Аз отговорих: „Приказвай каквото си искаш. Но аз най-накрая направих нещо, за което зная, че е правилно. Зная, че трябваше да го направя.“ Настъпил 13 септември и Били се приготвил да умре. „Просто чакам да ме екзекутират. Петък се изтърколи. Нищо не се случи“ , продължава разказа си Били. „И аз казах: Господи, благодаря Ти! Не зная какво става, но Ти благодаря, че не ме екзекутираха.“ Адвокатът на Били забравил да го информира, че делото му автоматично било прехвърлено за разглеждане във Върховния съд на щата Джорджия. Насрочили нова дата за екзекуцията му. Но делото отново се озовало в съда за разглеждане. В продължение на 16 и половина дълги години, на Били му били назначени 13 дати за екзекуция, но всички били отложени. През това време, той изучавал Библията, преподавал библейски уроци на своите съкилийници и дори завършил Библейски колеж, получавайки бакалавърска степен. Но нямало значение с какво изпълвал дните си, неминуемото се прокрадвало в съзнанието му: един ден, както онези 13, които изчезнаха от килиите си и той ще бъде завързан за електрическия стол и екзекутиран.   ДАТАТА НА ЕКЗЕКУЦИЯТА НАБЛИЖАВА След 16 и половина дълги години живот, през които очаквал смъртното си наказание, най-сетне била насрочена датата на екзекуцията на Били Муур -  24 май 1984 г. Без право на обжалване! Без повече нови дати в съда! Без повече отлагане! Тогава, няколко седмици преди екзекуцията, той почувствал, че има едно нещо, което Бог му казва да направи - да напише писмо до семейството на жертвата, с което да се извини. „Как да напишеш писмо на някого и да му се извиниш за това, че си убил техния баща, брат или чичо?“, казва Били. „Писмото ми беше много простичко. Написах: „Ако намерите сили в сърцето си да ми простите, аз ще ви бъда много благодарен; но ако не, аз ви разбирам, защото, ако бях на ваше място, аз също нямаше да мога да простя.“ Започнах да получавам писма от тях, в които ми обясняваха, че са християни и че ми прощават. Аз им отговорих с друго писмо, казвайки, че съм им благодарен за прошката. И те пак ми писаха, и така започна една кореспонденция между нас, като си пишехме всяка седмица.“ Най-сетне настъпил деня, в който Били бил отведен в специална килия, където трябвало да прекара последните 72 часа от живота си, преди да бъде изпратен на електрическия стол. „Когато отидох в кабинета на капитана, той ми каза: „Ето това е заповедта за екзекуцията ти. Прочети я. Това прави нещата окончателни.“ После добави: „След като те убием, какво искаш да направим с тялото ти? Можем да те погребем тук или пък семейството ти може да дойде и да го прибере.“ „Сякаш правиш приготовления по погребението на някого, само дето това е твоето погребение“, казва Били. Страх връхлетял мислите му, когато прекрачил прага на специалната килия. „Дадоха ми един наръчник, в който се обясняваше, какво се случва с някои хора, изпратени на електрическия стол. Как очите им изскачали от очните ябълки, как зъбите им се разтрошавали, как кожата им бивала обхваната от пламъци, как изхвърляли изпражнения. Всичко това минаваше през ума ми. Тогава казах: „Господи, това ли ще се случи? Когато електричеството ме удари веднага ли ще ме убие? Или смъртта ми ще бъде бавна?“ С всички сили Били се опитвал да запази спокойствие. Той четял Библията, но дълбокото страдание от това, което го очаквало, му пречело да съсредоточи вниманието си върху Бога. „Миризмата в тази част на затвора - можеш да усетиш мириса на стерилни, антисептични препарати, но също така и смрадта на изгоряло месо. Можеше да подушиш смъртта на това място“, разказва Били.  Той правел всичко възможно да фокусира вниманието си върху Господа и да остане спокоен. Но тогава се случило нещо, което на мига превърнало неговите усилия в ярост. Това било едно писмо от бившата му съпруга, в което тя обяснявала на Били, че всъщност малкият Били - синът му, не е негов син. „След като прочетох това, сякаш Майк Тайсън ме удари с юмрук право в стомаха“, си спомня Били. „Останах без въздух. Щях да получа сърдечен удар и да умра.“ Докато се опитвал да подреди мислите си, разказва Били, Господ му говорил с глас, като на човек: „Ти няма да умреш, но ще живееш, за да разказваш за делата Господни!“ „От устата ми се отрониха думите: Господи, Ти ли си това? Казваш ми, че няма да бъда екзекутиран ли?“ Мога да почувствам Святия Дух всеки път, когато чета този стих. „Господи, как да застана на този стих? Как да го направя мой?“ И изведнъж ме осени мисълта: „Вярата идва от слушане!“ Отговорих: „Добре, разбирам. Трябва да го кажа.“ Закрачих напред-назад из килията, казвайки: „Исус каза, че няма да умра, но ще живея и ще разказвам за Божиите дела.“ Пазачът ме чу и каза: „Какво каза?“ Аз отговорих: „Исус каза, че няма да умра, но ще живея и ще разказвам за Божиите дела.“ Той отвърна: „Какво те кара да си мислиш, че точно ти ще живееш, а приятелите ти ще умрат?“ Отговорих: „Исус каза, че няма да умра, но ще живея и ще разказвам за Божиите дела.“  Пазачите започнали да подготвят Били за екзекуцията. Тъкмо щели да почват да бръснат главата му, когато някой ги прекъснал. „Един сержант излезе от кабинета и попита: „Какво ще правите с него?“ „Ще му бръснем главата.“ „Не, няма!“, отговори той. „Току-що ми се обадиха от апелативния съд.“ Екзекуцията на Били била преустановена - само 7 часа и 15 минути преди да бъде изпълнена. Това, което Били не знаел, било, че семейството на неговата жертва не само, че му било простило, но заедно с други местни групи, отправили петиция до съда, молейки Били да бъде пуснат на свобода!  Той прекарал още шест години в затвора. Но на 8 ноември 1991 г., Били бил освободен. Днес той е женен, ръкоположен  пастор, който обикаля света с посланието за силата на прошката. Той поддържа връзка със семейството на жертвата си и „малкият“ Били. „Христос ми прости“, казва той. „Същият начин и същата сила са предоставени на всички. Много хора мислят, че аз съм специален и че Бог е направил нещо много специално за мен. Но всъщност, Той направи нещо още по-специално за всички нас, когато умря на кръста на Голгота. Той каза: „Отче, прости им, защото те не знаят какво правят.“