Тънък мраз се прокрадва във вените,
имам път, а не знам накъде?
Трови въздухът дъх на бадеми
и очите ми хлад ги боде.

В облак бял се взривяват бадемите
и дъхът им стиха ми краде.
В самота с тишина упоена
гасне всеки отминал мой ден.

В самота, с тишина, с изцеление
идва всеки зараждащ се ден.
Но се чудя на две разделена-
имам път, без да знам накъде...