Като черно петно върху тъмния есенен свод,
хвърлил е свойта въздишка бетонен заводски комин.
Задушава се, гърчи се нашият крехък живот,
сред окови от лед и гирлянди от облачен дим.

А над него - спряла полет почти като зов
е разперила птица крила... Тя сама е...
И четат се в очите й кротки молба и любов
към самотната, страдаща мълком майка Земя.