Стоя сама сред топлата стая.

Есента вън като река тече.

Скрит в часовника някакъв паяк

безкрайна нишка тъче...

 

Време е да почистя сърцето си

от прах, паяжини и кал,

да погаля всеки спомен с ръцете си

и да извърля боклука без жал.

 

Влязох с тихи котешки стъпки,

точно както се влиза във храм.

Сторих крачка напред и изтръпнах -

нищо нямаше там.

 

Всичко полека било е извлечено,

кой го е взел, как и кога?

Оставил е няколко сухи клечки

да подклаждат огнената тъга...

 

...Е, какво пък, поне ще е топло

сред камънака на моя дом.

Просяк някога пак ще похлопа,

за да подири подслон.

 

На огъня ще се поогрее

и ще си тръгне. Не знам накъде.

След него само ще се изсмея,

защото няма какво да краде.

веднъж вече казах че имаш талант. Вероятно (ако мога да си позволя технически съвет) би било хубаво да опиташ малко по-дълга и разтеглена метрика. Защото в разтегленото пространство могат да се кажат много неща. А ти можеш !

Да, но с дългата и разтеглена метрика по лесно се нарушава стъпката и се използват неподходящи метафори, само за да се нагодят към ритъма на стиха. Имам и такива опити, трудно е!:)

Наистина пишеш много хубаво! Не мога да ти давам компетентни съвети, поезията ти просто е въздействаща!:)

Радвам се, че има хора, които я възприемат по тоя начин!:)