Някакво скрито у мен безпокойство

грабва ме цялата, щом съм на път.

Релси в безкрая забързано спойват

своята бяла от скитане плът.

Вихри в стъклата се блъскат и ваят

снежни цветя от искрящо сребро.

Аз най-безгрижно пътувам и зная -

никой не чака на моя перон.

Вият се релсите - наниз от змии.

Бягат сезоните, ветри плющят.

Моя живот дъждовете го мият

и го осмислят, щом тръгна на път...