Снежинки върху редове от жици

самотните ми вечери описват.

На светлите ми мигове лъжците

отдавна и от мислите ми липсват.

Студът в безсилна ярост е подгонил

безсънна нощ към голите дървета.

Висят на грозд по мъртвите им клони

звездите, изоставили небето.

И мъчи се сред светлина и бяло

луната да надникне издълбоко.

Отдавна в мене и душа, и тяло

са свикнали на тази болка;

отдавна в мене и душа, и тяло

са примирени с всяка неизбежност.

Тъй както и Земята е заспала

в очакване под пластовете снежни...