Зад облаци със тъмна красота,
от буря взели сила вихровита,
зад тъмната прегръдка на нощта,
от слънчеви лъчи гнездо е свито.
Там детството ми светло спи.
Завивка му е топлината лятна.
Възглавката – листенца от липи.
В съня си е събрало светлината
и огъня на миналите дни.
Там сплели длани с него си играем.
Аз спъвам го, то пада настрани,
разплакано усмихва се накрая
и грешката ми мъничка прости.
Единствено то още ми прощава.
От сърчицето си изтегля стих
и весело с ръка ми го подава.
Но аз не съм предишното дете
и детството ми сам само тъгува.
То някога отново ще даде
на друг хлапак сън чакан и жадуван
с магията на пъстроцветни дни.
И ако някой много го обиди
разсърдено ще кръшне настрани
и пак завинаги ще си отиде.