Слизам,

надолу по стръмното слизам.

Като в бездна,

от която няма излизане,

като в кладенец, в който водата

не свети,

като в дълбока и безнадеждна яма...

Там никого няма.

Там го няма дори детето ми...

На кого ще се подпра, ако залитна?

Слушала съм,

че в сънищата ни светят звездите,

останали от очите

на тези, които са ни обичали.

Във тъмното само душата ми

като сянка самотна подтичва...

Мисля си:

перце по перце са ме скубали.

Оголях.

Перушината ми опада,

крилата ми се прекършиха.

Нямам много чуждо за губене -

от никого нищо не взех,

никой нищо не ми даде.

А неразумните ми години са на привършване...

Ето - нозете ми вече кървят,

протрити от острите скатове.

И очите болят - ослепени от жилата на тръните...

Няма ли,

няма ли кой да протегне ръката си

и да ме спаси от съня ми?