Там на горската поляна

сред цветя благоуханни -

детелини и иглика -

раснеше една Радика.

Като слънце засияла

тя била във жълто цяла.

Вятър влюбил се във нея,

а Радика му се смее:

"Хей, Ветрецо, бързолетен,

аз съм просто, земно цвете."

Ала случило се после,

горделив и хубав Росен

самовлюбен до потока

тя харесала дълбоко.

Не отвърнал той със чувство

и Радиката напусто

го обичала горката.

Побеля... Тогава Вятър

мигом се към нея впусна -

с неговото шесто чувство.

Грабна я и разпиля я

и навсякъде пося я.

Ето че от тази драма

се роди любов за двама.

А пък Росенът накичен

си повехнал сам-самичък.



Приказката е с поука -

обич ако ти почука,

приеми я с пълни длани.

Пък... каквото ще да стане!