И отново е пролет.

Самота, самота...

Две високи тополи

кимат плахо с листа.



Слънце в клоните плаче

със сияйни лъчи.

Също глас на сираче

косът тъжно звучи.



Облак бързо изсипа

сякаш с кофа дъжда.

Като хвърлена дрипа

се сивее зида.



Птици в правилен полет

идват с дружни ята.

Вън отново е пролет.

Самота, самота...
 

Винаги съм си мислила, че най-красивата поезия е - тъжната!
Ако е само усещане - да, но ако е и преживяване е сложно!
Хубав ден, vestavestalka! Нека тъгата е само усещане!

Няма страшно, само усещане е. При цялата ми общо взето светла поетия, е необходима и малко тъга, нали? Хубава и ползотворна седмица!