В отрупаната със реси лозница,

подслон намерила е бяла птица,

сред листите направила гнездо.

А ниско долу, под асмата скрита,

във сянката й с нежност е завита

къщурка стара – родният ми дом.



Припича се на слънцето старица,

събираща последните искрици,

преди да падне пълната тъма.

Това е тя, обичната ми майка,

отпиваща от чаша чай със лайка,

Тя – стражникът самотен на дома.



Отслабнали са нейните зеници.

От взиране по опнатите жици,

душата много болка насъбра.

На твоето добро, познато рамо,

ще дойде, за да се наплаче, мамо,

една нехайна, лоша дъщеря.



А ти не искаш нищо във замяна.

Усмивката ти ще ни стопля, мамо,

когато нашите деца добри,

от нас си идат, пътя си открили,

без повече да търсят те закрила,

защото са порасли най-подир.



Под пролетно разлистена лозница,

седи във сянката една старица

към портата с надежда впила взор.

Бледнеят вече сухите зеници.

Отслабнала е силната десница…

И глъч оглася съботният двор.