Заставам на морето на брега,

а слънцето на запад плахо чезне.

Потапяйки в безцветното крака,

водата по-дълбока е от глезен,



а вятърът не спира - стар и ням-

разбойник - да досажда на вълните,

като на кораб нечий капитан,

който въздъхва тайно от възхита,



че скоро ще припадне тъмна нощ,

огреяна от алени комети

и Сириус във пълната си мощ

навръх света самотен ще засвети...



А аз стоя пред тази морска шир,

сиротна съм, защото теб те няма.

Замятам шал от истински кашмир

и в тази вечер не откривам драма,



а търся с поглед падаща звезда,

от тези, дето сбъдвали мечтите.

Но гмурвайки се в хладната вода,

намира тя на влюбени очите...



На този бряг оставайки сама,

аз виждам как светулки плахо бляскат

и разпилават плътната тъма

на плажа тих, разбит на ситен пясък.



Водата не престава и дори

скалите тя превръща във хармония

от песъчинки бели. И твори

най-звучната космична диафония.
 

Красива тъга е, Руми.
Благодаря ти!

Ако не си ти тук, в блога ще се чувствам много самотна.