Една невинна сива птичка

се влюбила във роза бяла.

Била готова тя на всичко

за нейната любов изцяло.



По цели нощи този славей

възпявал с песни свойте чувства.

Със трели хубостта й славел

и пресъздавал я в изкуство.



Но с злост се розата присмяла

на песента му извисена.

"Ще бъда твоя, но не бяла,

а стана ли на цвят червена.



И дълго славеят унесен

се взирал във цвета й скрито.

Изпявайки последна песен

допрял гръдта си до бодлите.



От мъка птицата умряла,,

целувайки цвета ранена.

Сменила краската си бяла

тогава розата с червена.



Поуката се крие толкоз

не в мъдрост, а в страстта себична,

че любовта се ражда с болка

чак след смъртта на тази птичка.



Накрая розата червена

останала така в живота:

чрез егоизъм оцветена,

увехнала сама-самотна.