Ляга месецът с вик върху моето рамо,
прекопал нощес звездното лозе.
Тихо плиска се в мрака река Ропотамо,
скрита в гъстите древни лонгози.

И рисува със четка по нея морето,
украсява я с розови къдри.
А вълните й изгрев целуват в небето
смело смесвайки силата с мъдрост.

Тихо плиска водите си речни в сумрака
и се смее на глас Ропотамо.
Подминава брега с върбалаци и драки
към целта устремена отрано.

И я чака морето протегнало длани,
пренебрегнало страх и угрози.
С обич тича към него река Ропотамо,
скрита в гъстите древни лонгози.