Душата ми хлипа и плаче
и току се свито притуля.
Без тебе се чувства сираче,
откъснало плод от татула,

дето расте на бунище,
запазило спомени скъпи.
Душата ми семето нищи
и току плаха пристъпя

да прави отвара за обич,
за обич или за омраза.
Душата ми в късните доби
е вещер от мрака наказан,

да бърка магии в казана
за змейове и за змеици,
които сред лунна поляна
засаждат бръшлян и лозници,

и танци играят по ризи,
ушити от злато ковано.
Душата в гората навлиза
и сянка си търси отрано.

Душата ми не е безсмъртна
и иска така да остане.
Със бели конци тя изкърпва
свой белег от кървави рани.
 

Нещо си я ядосала.

Едва ли... Предпочитам да изчезне, заедно с физическото ми тяло, а не да се рее под формата на чиста енергия самотна и невидима за окото.