в съня още недосънуван.

Като виещ и хапещ звяр

дълбоко от ада изплувал.

С очи на изгряла луна,

с усмивка на циганска есен,

самотна и стара ламя,

намерила допир телесен

и търсила досег с очи,

играела все по поляни

с росата от ручей ечлив

и къпещ златисти невяни.

Ти бе мой съветник и цар,

аз – твоята съвест и прошка.

Ти – моят най-нежен кошмар,

аз – твоята обич среднощна…

Дали си молитва и цяр

във толкова нощи бленуван?

Ти, моят среднощен кошмар

в съня още недосънуван.