И отново е пролет –
самота, самота…
Две високи тополи
махат плахо с листа.
Слънце в клоните плаче
със сияйни лъчи.
Също глас на сираче
косът тъжно звучи.
Облак бързо изсипа
сякаш с кофа дъжда.
Като хвърлена дрипа
се сивее зида.
Птици в правилен полет
идват с дружни ята.
И отново е пролет.
Самота, самота…
И отново е есен –
самота, самота…
Като в слънчова песен
маха явор с листа.
И до него – калина –
във един полутон
му приглася и кима
със разрошен бретон.
Във прегръдка са слети –
те, дърво до дърво.
Сладки са плодовете
на това същество.
А калина го иска
и обича го с чест,
и с любов самодивска
го дарява и днес.
И отново е лято –
самота, самота…
Кичест кестен намята
мантия от листа.
Слънчево неутрино
бяга бързо напред.
И небето е синьо
като в стих на поет.
А вселената даже
в лятната топлина
бърза да се изкаже,
че нали е жена,
и по женски зазижда
смисъл във скоростта.
Тя и лятото виждат
самота, самота…
И отново е зима –
самота и тъга.
Два-три храста без име
заскрежил е снега.
Като нежни дантели
плетени на игла
вън снежинките тели
белоцветна мъгла.
Зимата пак е тука
и е тъжен сезон.
От висулка капчука
звънва с чист камертон.
Толкова е случайна
тази бяла тъга.
Всичко става нетрайно
щом си иде снега…
Идеи да искаш само...
09.09.2012 14:07
Хубава и успешна седмица!