Даже на сън говоря с тебе,

сякаш си хълм с непревзет хребет.

Ти – див вулкан, издишащ вяра,

въздух полян с магма и сяра.

 

Сякаш си миг от битието,

насочен щик, право в сърцето.

Ветрен повей, огън в камина,

скъп Водолей, в чашата с вино.

 

Думите тук вече не стигат,

ти си ми звук, описан в книга.

И Валентин, онзи светия –

това си ти – до орисия.

 

 

ПРЕКРАСНО, добре че се отбих, зарежда със сила, няма нищо общо с вятърничавите, мъчителни, изсмукани от пръстите творения на блудкавите поети и поетески...