По ръбчето на спомена се хлъзвам,

по-крехка от черупка на яйце.

Пред погледа ми на каданс замръзва

сред планината сгушено селце.

Във всеки двор посята е лозница,

насочена към слънцето асма.

А на мегдана изворна водица

пленена е от селската чешма.

Тук някога зографинът Захари

изписвал е божественият храм.

Стените пазят още фрески стари

и свети в краски куполен таван.

Вечйрно време селски хубавици

седели на поредната тлака.

На пазвите пендари и шевици

красели ярки тъмния литак.

И случило се, че мома Христина

залюбила зографа талантлив.

Тя врекла му се: „Още догодина

ще бъда твоя, само да си жив!”

Любов такава в село не видели

човеците ни на война, ни в мир.

Момата и зографинът умрели

от черна чума в близък манастир.

Народът помни и така разправя

легендата за любовта до днес

на хубавата Тина и Захари,

и краят й – безсмислен и злочест.