Петльо хвана го на двора
пролетна умора.
Той кокошките не къшка,
а лежи и пъшка:
-Ох, така съм непотребен
със увиснал гребен
и със смачкана опашка,
сякаш нося прашка!
Как ли ми се подиграва
пиленцето здраво,
дето след една година
с ръст ще ме задмине?
Я на моите кокошки
да поискам прошка,
че за болестта голяма
лек измислен няма!
Лежи Петльо и нарежда
без кило надежда,
а кокошките му думат
сякаш е безумен:
-Петльо сладък, Петльо болен,
все си недоволен.
Ще се вдигнеш, тъй юначен,
на Пъструшка ще се качиш
и ще викнеш:”Ку-ку-ри-гу!”
колкото гласец ти стига.
Таз кокошка от харема
ще ти лепне хрема.
И ще видиш колко струва
да се боледува!
Петльо мигом се изправи,
болестта забрави.
Вдигна гребен и опашка
и запя юнашки:
-Вие разберете хора,
няма пролетна умора,
нито лятна, а е видно,
повече на мързел иде.
Чу добрата домакиня
и петелът взе мърцина,
със умората проклета
подслади той фрикасето.