На душата в най-гъстия лес
е заседнала Кукова зима.
Всеки ден я следя с интерес,
пред това, че там още я има.

Съществува не знам от кога
и годините мои отчита.
Тя отглежда в сълзите тъга
и намества ги право в очите.

Често снася в гнездата яйца,
непотърсени после от никой.
Пръска в разни посоки сърца
и невидими белези вика.

Срязва мислите с брадва на две,
отминава ги с жад несломима.
С гняв живота кове ли, кове
нереалната Кукова зима!