...И откакто в света съществувам,
помня само, че все съм си тая:
често псувам, по-малко – ревнувам,
по очите ти сини гадая
и ги питам: а бил ли си влюбен,
както в зимата диво кокиче?
От душата ти – празна коруба,
самотата ти сякаш наднича!

...И навяват вихрушки тъгата,
със камбри и преспи я мерят.
Как успява самотният вятър
да остане на себе си верен?