Пиша с пръст върху езеро гладко. Ни ветрец, ни вълничка отгоре! Всяка дума е код и е кратка като лист от дървото отронен.
  Бързо спретвам една стенограма - тя в окръжности мигом изчезва. Има мисъл, последици няма. И е смисъл в безкрая извезан.
  Как да спра в паметта на водата? В молекулите как да проникна? Мога ли - продължавам нататък към очакващ ме в нищото пикник.
  Разгадавам за себе си кода все по-рядко и все по-случайно. Този свят е осъден да води свойте битки - жестоко, но трайно.