Той, изгревът, с лилава скорост гони на перестите облаци крилата. И спомням си, как с калените стомни, изпращаше ме мама на чешмата.
  Водата й ме спираше бъбриво, посрещайки с мен тайни и неволи. А облаците с разпилени гриви, довеждаха усещане за пролет.
  Едва ли съм мечтала за чешмата, където ме застигна обич първа. Добре, че беше мама да ме прати,  добре, че й не скърших аз хатъра.
  Годините до днес водата молят да потече студена и щастлива. С тръпчивото усещане за пролет аз чувствам се и обична, и жива.

Хареса ми!