... понякога дори смъртта е нежна, пошепнаха ми старите върби, 
щом зимата приижда – неизбежна, дори реката кротичко скърби, 
и паякът в глогинките си охка през капките – по своя лабиринт, 
и тишината стелва топла охра – корията превързва с кървав бинт, 
следобедът с размъкнати навуща в дола се смъква, петимен за сън,

безмълвията в светлата ми пустош ще ги вършее вятър с дълъг трън, 
небето ми изпраща тайни знаци, спря слънцето по заник да кърви,
сив облак мъкне вълна на дараци по хълма с премалелите треви, 
в плющящите спирали на дъжда, разчорлени връз мене полегато, 
ще си погладя бялата брада – и ще проводя краткото си лято.

10 септемврий 2018 г. 
гр. Варна, 9, 30 ч.